История на Либертарианството

Въведение в Либертарианството

        Откакто човечеството има сведения за наличието на различни дебати и спорове между хората, оттогава датира и въпросът за връзката между индивидите и държавата. Това е особено вярно за Западния свят. Въпросът за либертарианството се е развивал през вековете, а интелектуалното осмисляне на това понятие е най-често свързвано с политическите борби. В днешния свят, където присъстват неефективността, унижението и бруталността на принудата, все повече хора приемат философията за личните права, гражданските общества и свободния пазар. 
        През 1995 г. в председателското си обръщение към Американската асоциация по социология Амитай Ециони отбелязва, че: „влиянието на либертарианството в социалните науки, правото, философията и обществото като цяло нараства неимоверно през последните две десетилетия“. През 1995 г. The Wall Street Journal отбелязва: „Поради засилващото се презрение на хората към правителството все повече американци, най-често несъзнателно, се обръщат към либертарианската философия“. А Е. Д. Дийон отбелязва в разработката си „Защо американците мразят политиката“, публикувана в The Washington Post: „До края на 80-те години либертарианските нагласи се радваха на такава известност в американската политика, каквато са нямали най-малко от 1940 г.... Либертарианството е много важно, то е като една скрита и несъзнателна идеология на милиони нови гласоподаватели, които се включиха в електората през 70-те и 80-те години.“
        Либертарианските нагласи са много силни, най-вече сред младите американци. Напоследък има особено голям разцвет на либертарианските знания и политическите анализи.

Корени на либертарианството


        Въпреки че либертарианските идеи са очевидни в писанията на китайския философ Лао Дзъ през VI век, нишката на тази философия може да бъде проследена още в еврейската и гръцката идея за по-висш закон, закон, според който дори и владетелят може да бъде съден. Простата идея, че волята на владетеля не е основният източник на власт, е основополагаща за едно съвременно плуралистично общество, за разцвета на индивидуализма, което пък неминуемо води до научните и икономически чудеса на Западния свят.
        Либертатианството се е развило в цивилизация, която според световните стандарти можем да наречем децентрализирана. Множеството политически юрисдикции в европейската култура дават на индивидите възможността да се придвижват към по-малко потиснически режими и така подтиква владетелите да се договарят със своите поданици особено, когато гарантират тяхната свобода и неприкосновеност. Съществуването на независима църква, както и появата на чартираните градове през
Средновековието, също изиграват важна роля в ограничаването и разделянето на властта.
        Последователната либертарианска доктрина излиза наяве през XVII век като отговор на кралския абсолютизъм на Бурбоните във Франция, Стюартите в Англия и Хабсбургите в Нидерландия. В творбата на Джон Милтън „Аеропагитика“ е представена красноречива защита на свободата на религията и свободната преса.
        Политическото движение на левелерите,  водено от Джон Лилбърн през 1640 г., прави първите крачки към религиозна толерантност, ниски данъци, премахване на монополите, мир и свобода на пресата. Всичко от изброените е базирано на принципа на личната собственост и натуралните човешки права. Джон Лилбърн е и първият признат либертарианец, въпреки че този термин не е използван тогава.
        Поколение по-късно Джон Лок излага размислите си върху философската обосновка за свободата, бедността и правителството, базирани в труда му „Втори трактат за управление на държавата“, публикуван през 1960 г.

        Идеите му са съществена част от основите на либертарианската мисъл. Те съставляват и основните принципи на модерните демократични правителства, въпреки че същите са далеч от строгото определение на Лок за целта на правителството, която според него е да защитава живота, свободата и собствеността на хората.
        Идеите на Лок са доразвити от Джон Тренчард и Томас Гордън в „Писма на Като“ през 1730 г., от революционния памфлетист Томас Пейн и от Томас Джеферсън в Декларацията за независимостта на САЩ. След икономическата теория за спонтанния ред и свободните пазари, която е развита от испанските схоластици, френските физиократи и шотландските мислители на Просвещението, и по-специално от Адам Смит, можем да кажем, че теоретизирането на либертарианството като философия по същество е завършено. То комбинира в себе си нормативната теория на справедливостта, неотменните човешки права и теорията на социалния анализ и саморегулиращ се ред.
        Ако теорията е завършена по същество, това не означава, че либера-лизмът или либертарианството са затворени системи. Идеите на либертарианството са в постоянно развитие и са в центъра на различни учения, анализи и пр. В този ред на мисли ще изброим: анализа на Дейвид Хюм върху обстоятелствата, които ни принуждават да развием система на права за собственост; демонстрацията на Мери Уолстънкрафт, че правата на мъжете трябва да са изконни права и на жените; анализа на Алексис дьо Токвил върху свободата и демокрацията; виждането на аболиционистите за робството като кражба на хора; подчертаването на Джон Стюарт Мил и Вилхелм фон Хумболт върху необходимостта всеки индивид да има и развива свояхарактер; приложението на закона за равностойна свобода на Хърбърт Спенсър; откриването на субективната теория от икономиста Карл Менгер; дългогодишното изследване на Ф. А. Хайек на спонтанния ред; радикалната морална подкрепа на индивидуализма срещу колективизма от Айн Ранд; идеята на Мъри Ротбард, че дори и да носи защита и правда, принудителната сила не трябва да съществува; изследването на Робърт Нозик за най-доброто правителство, при условие че правата на гражданите са напълно запазени; многобройните изследвания на Милтън Фридман и колегите му от университета на Чикаго, засягащи неуспеха на правителствените намеси в условие на свободни пазари, и т.н.
        Много по-лесно е да дефинираме либертарианските идеи, отколкото да ги назовем с напълно подходящо име. Защитата на личните права срещу държавната власт е получила много имена през годините, включително уигизъм, индивидуализъм, волунтаризъм и радикални републикански убеждения. През първите години на ХІХ век терминът либерализъм придобива широка употреба във Франция и Испания и скоро след това се разпространява из цяла Европа. Той претърпява големи промени до края на века. От либерална философия на свободните пазари терминът става синоним на държавна намеса на пазарите. Икономистът Йозеф Шумпетер отбелязва: „Враговете на частната инициатива умело са присвоили и преобразували нейното
изконно качество“. 

        Накрая хората започнали да наричат философията на личните права, свободните пазари и ограничената намеса на правителството (философията на Джон Лок, Смит и Джеферсън) класически либерализъм. Някои либерали като Хайек и Фридман свободно се назовават като либерали и се придържат към класическото определение. Но за по-младите поколения понятието либерал има съвсем друго значение, то е равносилно на голямо и силно правителство. А това означава: високи данъци, продължение на държавата в сферата на гражданското общество, масивно вмешателство на държавата в основното право на гражданите - правото им на личен избор. Така през 1950 г. Леонард Рийд, основател на Фондацията за икономическо образование, нарича себе си либертарианец. Отдавна тази дума е използвана, за да назове свободната воля на човек, за да означи противоположност на детерминизма, и както думата либерал, тя произлиза от латинската дума liber, ‘свободен’. Това наименование е прието от нарастващата група на либертарианците през 60-те и 70-те години.
       Някои стари либерали започнали да се назовават с термина консерватори. И все пак - какво представлява консерватизмът в едно либерално общество? Ако това означава защитата на конституционните права и частното начинание, тогава наистина консерваторите могат да се нарекат консервативни либерали.
        Общопризнатият баща на консерватизма - Едмунд Бърк, сам по себе си е либерал. Вярно е, че повечето либерали биха се съгласили  със защитата от Томас Пейн на Френската революция през 1789 г., отколкото с несъгласието на Бърк спрямо революцията, а  либералният есеист Уилям Хацлит коментира Бърк в „Размисли за Френската революция“: „Когато достигна до една грешка, Бърк откри хиляди истини“. Все пак консерватор не е дума, която предполага твърдо убеждение в промяната и прогреса. В есето си „Защо не съм консерватор“ Хайек обяснява консерватизма като „страх от промяна“ и разяснява, че „редът е за консерваторите като резултат от продълженото внимание на властта“, като директно се противопоставя на възгледите на либералите за спонтанния ред и прогреса.

        Може да дефинираме либертарианството като разновидност на (класическия) либерализъм, който се застъпва за индивидуалната свобода, свободните пазари и ограничената намеса на правителството, която пък от своя страна може да открием в наличието на частната собственост, неотменните права на човека и моралната самостоятелност на индивида. Но днес един традиционен либерал, който вярва в правата на индивида, частната собственост и натуралните процеси на пазарите, би трябвало по подразбиране да нарича себе си либертарианец.

Възраждане на либертарианството

        През 1955 г. историкът Сесилия Кениън описва противниците на антифедерализма в Конституцията на САЩ като „мъже с липса на вяра“, т.е. липса на вяра в управниците, в способността на Конституцията да ограничи тези, които ще организират цялото държавно устройство. Днес, четири десетилетия по-късно, белязани с Виетнам, Уотъргейт, Уако, шпионажи, политически злоупотреби, катастрофата с общественото образование, прахосничеството на правителството, вече можем наистина да
оценим липсата на вяра в правителството от страна на антифедералистите.
        Според данни на активисти правителството през ХХ век е породило възраждането на либертарианството, което е било почти изчезнало през ХІХ век. Днес все повече хора, след като са били очевидци на фашизъм, комунизъм, апартейд, военна диктатура и неумолимия растеж на демократични страни, подновяват интереса си към лорд Актън и осмислят предупреждението му, че властта корумпира. Във връзка с това либертарианските идеи се радват на едно съживяване не само в отделните индивиди, но и в политиката, и в обществената култура.
        В цял свят държавите намаляват високите данъци, приватизират държавните предприятия и се отказват от функцията си на манипулатор чрез контролирането на информация през медиите. Естествено, има и примери в противоположната посока, но революцията в комуникацията и транспорта изправя управляващите по света пред дилемата, пред която са се изправяли и европейските принцове през Средновековието: високите данъци, нестабилното право на собственост и репресията на интелектуалната среда могат да доведат до бягство на най-продуктивните граждани.
        Само по себе си обаче разочарованието от правителството не е причината за възраждането на либертарианството. По-скоро може да се определи като загуба на вяра в правителството и този факт да  вдъхновява мислители и активисти по света да преоткрият и разширят идеите на либертарианството. В частност, признаването на факта, че е трудно да бъде ограничена властта на демократичните правителства, е създало един нов ентусиазъм за правила, които строго определят ролята на правителството, а не просто оставят мнозинството да се приспособи към определени политики, които към момента изглеждат примамливи. Освен всичко останало, в последно време, се оценяват последователността и сложността на либертарианската мисъл.

Основни теми на либертарианството

        Понеже либертарианците са скептични относно ефекта на властта, събрана на едно място, те подкрепят институциите, които ограничават и разделят властта, като федерализма, частната собственост и свобод-ните пазари.
        Капитализмът, демокрацията и интелектуалната система на Запада са конкуриращи се системи, но нито една от тях не дарява някого с правото да разполага като последна и единствена инстанция. И понеже либертарианците уважават всеки индивид, те акцентират върху правото на всеки един да прави своя личен избор и да изпълнява своите  лични проекти. Хората, за да постигнат своите цели, обикновено трябва да си сътрудничат. Те имат нужда от свободни пазари, от законодателна система, която да осигурява изпълнението на договорите между хората, и от право на собственост, за да се знае кой какво контролира и с какво може да разполага.
       Защо либертарианците вярват в свободните пазари? Заради вярата в личните права или по-скоро заради емпирични наблюдения, доказващи, че свободните пазари носят със себе си просперитет и обществена хармония? Може би този въпрос е безсмислен. Както Хюм казва, обстоятелствата, срещу които сме изправени като хора, са нашата лична заинтересованост, нашата задължително ограничена щедрост към другите и оскъдните ресурси, които изпълват нуждите ни. Именно поради тези обстоятелства на нас ни е нужно да си сътрудничим и да имаме правила - най-вече правила, засягащи нашата собственост и обмена, който можем да извършваме с други лица, също притежатели на определена собственост. Така ще имаме най-добрата информираност и точно този обмен ще се извършва по най-оптималния начин. Ако индивидите, използвайки знанието и информацията, с която разполагат, не подобряваха благополучието си и не създаваха спонтанния ред, за който така се говори в либертарианските среди, тогава нямаше да има смисъл да се проповядват естествените права на личността или пък свободните пазари.
        Гражданското общество довежда ли до свобода, или строгото застъпничество към естествените права на личността води ли до появата на гражданско общество? Бихме казали, че и двете твърдения са верни.
        Лок, Спенсър, Ранд и Ротбард са спомогнали за формулировката на точна и последователна теория за личните права, така че, ако е приложена, би послужила за защитата на личната свобода и би позволила на хората сами да създадат необходимите институции за наличието на гражданско общество. Но Хюм, Актън и Хайек по-скоро биха насочили нашето внимание към историческия процес, в който свободата в Запада се е формирала. И по-специално в Англия и Америка - една дълга борба, в която участниците в гражданското общество са изисквали от своите владетели специфични свободи, и тези свободи, в края на краищата, проправят пътя на свободата на мисълта и действието, което рано или късно наричаме с общото название - Свобода.

        Ако говорим за мира, връзката му с останалите понятия на либертарианството е очевидна. Войната не само погубва невинните, но и нарушава общественото сътрудничество, пазарните процеси и върховенството на закона. Ранните либертарианци са се опитвали да не позволяват на изработените от тях правила да рушат живота и ценностите на хората, разбивайки плановете им, за да ги включват безцелни войни.

Противниците на либертаринството

        Либертарианството възниква като опозиция на кралския абсолютизъм и се противопоставя на онези, които искат да управляват без ограничение. Дворцовите интелектуалци, разбира се, са развили сложни теории, оправдаващи монархията, аристокрацията и наложения ред. Едва ли ще бъде справедливо да кажем, че консерваторите са били защитници на абсолютизма, но с времето възниква определена форма на консерватизма, която защитава съществуващите привилегии на краля, аристокрацията, установената църква и монопола. (Естествено, както Жерме дьо Стал казва: „Свободата е старо понятие: тя е просто деспотство, което е модерно.“) 
        Дори и в ранния модерен период истинските консерватори защитават свободата на индивидите и посещават представителните събрания срещу кралския абсолютизъм. Следователно въпросът, който възниква, е дали консерватизмът е последователна философия? Като резултат от Американската и Френската революция, либерализмът и консерватизмът са се борили за бъдещето на Европа.
        Поетът Робърт Сути оплаква загубения свят на щастливите селяни (тези с ниска продължителност на живота и без никаква надежда за социална мобилност) преди индустриалната революция, а философът Жозеф де Местр призовава за възвръщането към времената на кралете, аристократите и йерархията. Когато Хенри Съмнър Мейн - либерал, учен и юрист, описва движението от  „общество на статуса“ към „общество на договора“, той реално описва триумфа на либерализма над консерватизма.
        При напредването на либерализма в Европа старият ред е пометен и на негово място идват свободата на религията, капитализмът и законно избраните конституционни правителства. Но тогава един нов противник се явява на хоризонта - социализмът.

        Заради силния акцент върху икономическите въпроси на нашето време социализмът обикновено се разглежда като пълна противоположност на либертарианството. Ротбард обаче оспорва това и твърди, че: „социализмът в основата си е едно средно и компромисно движение между либерализма и консерватизма“. Социализмът, както либерализмът, приема индустриалната система и либералните цели на свободата, мисълта, подвижността, прогреса, по-високите стандарти на живот за масата и края на теокрацията и войната; но той се опитва да постигне тези цели чрез ползването на несъвместими, консервативни средства: държавно планиране и контрол, комунитаризъм и т.н.
        На практика, разбира се, социализмът в най-голямата си степен - като имаме предвид  национализацията на собствеността - се доказва като пълна противоположност на свободата. Премахването на частната собственост означава премахване на основния източник на съпротива срещу държавната власт. Социализмът обещава свобода, просперитет и обединено общество, но носи тоталитаризъм, бедност и атомизъм.
        Днес старият ред на монархията и теокрацията е вече само спомен и социализмът в чистата си форма бързо преминава през сцената. Идеологическите битки на бъдещето се базират на либерализма и включват основните принципи на частната собственост, пазарните връзки, свободата на изказа и демократичните правителства. И все пак либертарианците намират място за спор с консерваторите и защитниците на държавата на благополучието (които, за съжаление, в Америка наричат либерали) относно теми като: защитата на индивида и обществото, мира, просперитета и свободата. Политиката заприличва на една битка между консерваторите патерналисти, защитниците на благополучието на държавата чрез силна намеса на правителството и либертарианците, които пък защитават правото на всеки индивид да прави своя свободен избор.

       Понеже плуралистичното, конкурентно и индивидуалистично общество най-добре подхожда на интелекта и икономическия прогрес, световната политика вероятно ще продължи в посоката на либертарианството, което е възродено след катастрофата със Съветския съюз. Присъединяването на повече хора към икономиката на знанието ще засили тази тенденция. Както статията на National Journal  относно киберпространството ни предупреждава: „Едно чувство на автономия и свобода от диктата на държавата се заражда по ъглите на виртуалното пространство. Това чувство е преплетено в огромната компютърна мрежа на страната“.
        Да обобщим: свободата няма нужда от призиви. Сингапурският политик Лий Куан Ю иронично казва, че: „Сингапур няма нужда от общодостъпните либертариански идеи, които виждаме в Америка“. От социалната демокрация до теоретичния ислям и до азиатските ценности на Лий виждаме, че няма липса на антилиберални идеи, които да конфронтират наследниците на Лок, Смит, Мизес и Хайек.

Източник: The Libertarian Reader, David Boaz

Превод: Цвета Караиванова 

Свободата не е средство за постигане на политическа цели. Тя, сама по себе си, е най-високата политическа цел.

Лорд Актън

София 1606, р-н Красно село, ул."Тунджа" 12, вх.А, офис 401, моб. 0887606993

©2017 Libertarianstvo