За индивидуалността

Автор:   Джон Стюарт Мил 02 Март 2013 размер на шрифта намалете шрифта намалете шрифта увеличете размера на шрифта увеличете размера на шрифта

Концепцията на Мил за индивидуалността в „За свободата“ е силно повлияна от немския автор Вилхелм фон Хумболт (1767-1835) и неговата книга „Сферата и задълженията на управлението“, написана през 1792, но публикувана през 1851. (Книгата на Хумболт е била публикувана на английски и като „Граници на действията на държавата“) Както Мил отбелязва тук, Хумболт подчертава нуждата на индивида да развива своите собствени характер и индивидуалност. За да се развиват, хората се нуждаят от две неща: свобода и разнообразие от обстоятелства или условия на живот, така че да могат да изберат най-добрите условия за тях самите.


 

            Ако всички хора по света споделят дадено мнение и само един човек е против, те нямат право да му запушат устата, както и той няма право,дори да има власт, да ги ограничава. Ако едно мнение беше лична собственост, която има стойност само за собственика и ограничаването на нейната консумация се възприема като частно правонарушение, щеше да има значение дали щетата е нанесена върху неколцина или върху множество хора. Но особената зловредност на задушаването на личното мнение се състои в това, че то ограбва човешкия род, ограбва живото поколение и потомците му; ограбва тези, които не го споделят повече от онези, които го изповядват. Ако едно мнение е правилно, противниците му се лишават от възможността да заменят заблудата с истина; ако е погрешно, пак губят нещо, което е много ценно, а именно, по-ясното виждане на истината, придобито чрез нейния сблъсък с грешката...

            Накратко, в нещата, които засягат другите, индивидуалността трябва да се утвърждава. Там където нормата на поведение не е индивидуалният характер, а традициите и обичаите на други хора, липсва основен елемент на човешкото щастие, който е и жизненоважен за личния и обществения интерес.

            При отстояването на този принцип главната трудност иде не от оценката на средствата, водещи към общопризнатата цел, а от безразличието на повечето хора към самата цел. Ако имаше разбиране, че свободното развитие на индивидуалността е едно от решаващите условия за благополучието, че то не е просто някакъв самостоятелен елемент от понятията цивилизация, образование, възпитание и култура, а само по себе си необходима част и предпоставка за всички тези неща, тогава нямаше да има опасност, че свободата може да се подцени и съгласуването й с границите на обществения контрол нямаше да представлява особена трудност. Бедата обаче се състои в това, че спонтанната индивидуалност почти не се приема от общоприетото мислене като нещо само по себе си ценно, нещо, което само по себе си заслужава внимание. Мнозинството е доволно от установените сега порядки (нали то ги е направило такива, каквито са) и оттук не може да проумее защо тези порядки да не са задоволителни за всички. А и спонтанността изобщо не е идеал за повечето морални и социални реформатори; обратно, те гледат на нея с подозрение, като на някаква неприятна и може би бунтарска пречка за универсалното приемане на всичко онова, което тези реформатори преценяват като най-добро за човечеството. Много малко хора извън Германия изобщо разбират смисъла на доктрината, която Вилхелм фон Хумболт, такъв виден политик и учен, изложи в един свой трактат[1], в смисъл, че предназначението на човека или онова, което е определено от вечните и неизменни предписания на разума, а не от преходни и смътни желания, е най-висшето и хармонично развитие на способностите му до едно завършено и единно цяло. По тази причина целта, към която всяко човешко същество трябва непрестанно да насочва усилията си и особено онези хора, които се стремят да въздействат върху ближните си, е индивидуалността на способностите и развитието. За това са нужни две условия – свобода и разнообразие на обстоятелствата. От съчетанието на двете се ражда „индивидуалната енергия и пъстрото многообразие“, които се съединяват в „оригиналността“.

            И все пак, въпреки че хората не са свикнали да чуват доктрини като тази на фон Хумболт и за тях сигурно е чудно, че се приписва такава ценност на индивидуалността, това, за което става дума, е по-скоро въпрос на степен. Няма човек, чийто идеал за поведение е хората само да си подражават. Кой не би се съгласил, че начинът на живот и дейност трябва да носи отпечатъка на собствената преценка и характер. От друга страна, би било абсурдно да се твърди, че хората трябва да живеят така, сякаш преди тях никой нищо не е знаел, като че ли дотогава не е съществувал жизнен опит, който да покаже кой начин на съществуване или поведение е по-добър от друг. Никой не отрича, че като млади хората трябва така да се обучават и възпитават, че да знаят и да извличат полза от установените резултати на човешкия опит. Но всяко човешко същество, което е достигнало умствена зрялост, трябва да има право и възможност да използва и тълкува този опит по свой собствен начин. Всеки трябва сам да реши каква част от засвидетелствания опит е уместно да се приложи към неговия живот и природа. Традициите и обичаите на другите хора са в известен смисъл доказателство за това, на което ги е научил собствения опит. Това са предполагаеми доказателства и бъдейки такива, те изискват индивидът да се отнася почтително към тях. На първо място, обаче, собственият опит може да е много ограничен или пък хората може да не са го изтълкували правилно. На второ, тълкуването им може да е вярно, но да е неподходящо за индивида. Обичаите са направени за обичайни обстоятелства и обичайни характери, е неговите обстоятелства и характер може да са необичайни. На трето място, макар обичаите да са добри като обичаи и даже да са подходящи за него, спазването им не възпитава или не култивира у индивида хито едно от качествата, които отличават човешкото създание от другите твари. Човешките способности за възприемане, преценка, диференциране, умствена дейност, пък дори и моралното предпочитание се упражняват само при правене на избор. Онзи, който прави нещо, само защото то е възприет обичай, не прави избор. Той не се научава да различава ясно или да се стреми към най-доброто. Подобно на мускулната сила, умствените и моралните способности се усъвършенстват само когато се използват. Способностите не се упражняват, когато нещо се прави само защото и другите го правят – все едно на нещо да се вярва, понеже и другите вярват в него. Ако основанията за някаква позиция не са убедителни за собствения разум, последният не може да се подсили, а по-скоро ще се отслаби от възприемането на тази позиция. По същия начин, ако подбудите за някакво действие не са съзвучни със собствения характер и чувства (където симпатиите или правата на другите не участват), тоя характер и тия чувства стават инертни и вяли, вместо да се оживят и активизират.

            Тази, който позволява на света или онази част от него, към която принадлежи, да му прави план на живота, няма нужда от никакви способности, освен на маймунско подражание. Онзи, който сам избира плана си, използва всички свои способности. Той трябва да мобилизира наблюдателността си, за да види, разума и преценките си, за да предвиди, и дееспособността си, за да събере материал, на основата на който да вземе решение; проницателността си, за да реши, и когато реши, той има нужда от твърдост и самоконтрол, за да отстои съзнателното си решение. Степента, в която на такъв човек посочените качества са необходими или ги упражнява, е в пълна зависимост от  онази част от поведението му, която той самостоятелно е определил според собствените си преценки и чувства и тя действително трябва да бъде значителна. Възможно е той и без тези неща да върви безопасно по правия път. Но каква ще бъде относителната му стойност като човешко същество? Важно е не само какво правят хората, но и какви са тия хора, които го правят. Сред човешките творения, които са достойна цел на стремежа към красота и усъвършенстване, най-важното естествено е самият човек. Да предположим, че е възможно машини или автомати в човешки образ да строят къщи, да отглеждат живот, да водят войни и съдебни процеси, дори да издигат църкви и четат молитви. Би било голяма загуба, обаче, такива автомати да заместят дори онези мъже и жени, които днес обитават по-цивилизованата част на света, но са много жалки представители на истинските възможности на природата. Човешката природа не е машина, която се създава по някакъв модел и се наглася точно да извършва определената й работа; по-скоро тя е дърво, което иска да расте и да се развива във всички посоки, според вътрешните си наклонности, които го правят живо...

            Човекът, чиито желания и импулси са негови собствени и изразяват собствената му природа, развита и видоизменена от собствената му култура, е човек с характер. Онзи, който няма собствени желания и импулси, няма характер, все едно че е парна машина. Ако освен, че са негови собствени, тези импулси са и силни и са под контрола на силна воля, този човек притежава енергичен характер. Онзи, който твърди, че индивидуалността на желанията и импулсите не трябва да се поощрява, сигурно смята, че обществото няма нужда от силни характери, че не е по-добре в него да има повече люде с характери и че високо средно ниво на енергия не е желателно...

            Човешките същества стават благороден и прекрасен обект за съзерцание не като заличават всичко индивидуално, докато станат еднакви, а напротив като го развиват и проявяват в границите на правата и интересите на другите. И тъй както делата отразяват характера на своите извършители, чрез тези дела пък човешкият живот се обогатява, разнообразява, оживява, създава още по-изобилна храна за възвишени мисли и възвисяващи чувства и засилва връзката на всеки индивид с общността, с което тази общност става още по-достойна за принадлежността на нейните членове към нея. Колкото по-развита е индивидуалността на човека, толкова по-ценен става той за самия себе си и оттук следва, че може да бъде по-ценен за другите. Неговото съществуване придобива по-голяма пълнота, а когато има повече живот в отделните компоненти, има повече живот и в масата, която те съставляват. Разбира се, това не изключва необходимостта по-силните човешки образци да бъдат ограничавани в опитите си да нарушават правата на другите. Но това се компенсира в достатъчна степен дори от самата идея за човешко развитие. Средствата за развитие, които индивидът губи, като му се отнеме възможността да задоволи наклонностите си за сметка на другите, се получават главно с цената на развитието на други хора. Но дори отделният човек получава пълния им еквивалент, като развие по-добре социалното у себе си чрез ограничаване на егоизма си. Спазването на строгите правила на справедливостта заради другите развива чувства и способности, чиито обект е чуждото благо. Ограниченията за неща, които не засягат чуждото благо, обаче, наложени поради изразеното недоволство от другите, не развива нищо ценно, освен една сила на характера, която може да се прояви в съпротива към ограничението. Приемат ли се ограниченията, целият характер с притъпява. За да се отдаде справедливо внимание и на двете неща, трябва различните хора да живеят по различен начин. В зависимост от степента на тази свобода, различните епохи са оставяли отпечатък в паметта на поколенията. Дори деспотизмът не може да прояви най-лошите си качества, когато индивидуалността съществува. Но онова, което смачква индивидуалността, е деспотизмът, както и да го наричат и независимо дали той твърди, че изпълнява божията воля или човешки заповеди. Вече казах, че индивидуалността е тъждествена с развитието и само култивирането на индивидуалност създава или може да създаде завършени човешки същества и с това мога да приключа тази тема. Та какво повече или по-добро може да се каже за някое състояние на човешките дела от това, че то доближава човеците до най-доброто, на което са способни? Или пък, какво по-лошо може да се каже за някакво препятствие пред доброто, от това, че то му пречи да се прояви? Няма съмнение обаче, че тези съображения не са достатъчни, за да убедят най-нуждаещите се от убеждаване. Затова е необходимо по-нататък да се покаже, че тези развити човешки същества са в някаква степен полезни за неразвитите – за да покажат на онези, които не желаят свобода и не щат да се възползват от нея, че по един разбираем начин те може да бъдат възнаградени задето са дали възможност на други безпрепятствено да я използват.

            На първо място бих отбелязал, че те може да понаучат нещичко от тях. Никой не би отрекъл, че оригиналността е важен елемент в човешките дела. Винаги има нужда от хора, които не само откриват нови истини и показват кога старите истини вече не важат, но и започват да правят нови неща и дават пример за по-издигнато поведение, по-фин вкус и усет в живота. Това не би оспорил никой, освен ако не вярва, че светът вече е постигнал съвършенството във всяко отношение. Вярно е, че такава полза не може да принесе всеки. Съвсем малко част от човечеството представляват онези, чиито експерименти, ако се приемат от другите, наистина биха могли да отбележат напредък спрямо съществуващата практика. Но тези малцина са солта на земята. Без тях човешкият живот би се превърнал в застояло блато. Те не само въвеждат добри неща, които преди не са съществували, но и поддържат жизнеността на онези, които вече са създадени. Ако сме стигнали точката, когато нищо ново не може повече да се направи, значи ли това, че човешкият интелект ще стане излишен? Може ли това да бъде причина онези, които правят старите работи, да забравят защо ги правят и да ги правят като добичета, а не като човешки същества? Съществува много силна тенденция най-прекрасните убеждения и дела да дегенерират в нещо механично. И ако нямаше една непрекъсната приемственост на хора, чиято постоянна оригиналност не позволява основанията на тези убеждения и дела да се превърнат в обикновена традиция, тази умъртвена материя нямаше да може да издържи и най-лекия удар от нещо истински живо и цивилизацията щеше да отмре, както е станало във Византийската империя. Вярно е, че гениите винаги са били и сигурно ще бъдат нищожно малцинство. За да ги имаме обаче, необходимо е да запазим почвата, върху която те израстват. Геният може да диша единствено в свободна атмосфера. Гениалните хора са ex vi termini ( по смисъла на термина – лат.) с по-изявена индивидуалност от другите. Следователно те по-трудно и само с мъчително свиване могат да се вместят в малкото шаблонни форми, които обществото осигурява, за да спести труда на членовете си сами да изградят характерите си. Ако от плахост такива хора приемат да бъдат вкарани в тези шаблони и оставят неразвита онази част от себе си, която не може да се разгърне заради оказания натиск, обществото няма да има полза от тяхната гениалност. Ако имат силен характер обаче, и счупят веригите си, те стават белязани и обществото, което не е успяло да ги направи обикновени, сега предупредително ги сочи с пръст като „необуздани“, „нестабилни“ и други подобни. Все едно да се оплакваме, че Ниагарската река не тече кротко в руслото си като холандски канал.

            Така аз твърдо настоявам, че геният има голямо значение и той трябва да може да се разгърне свободно в мислите си и в делата си, като знае много добре, че на теория никой няма да отхвърли такава позиция, но в действителност почти всички проявяват пълно безразличие към нея. Хората смятат, че гениалността е прекрасно нещо, ако ти даде възможност да напишеш вълнуващо стихотворение или да нарисуваш картина. Но що се отнася до гения в истинския смисъл на думата, т.е. оригиналност в мисленето и в делата, всички са съгласни, че той буди възхищение, но болшинството вътре в себе си мислят, че спокойно могат да минат и без него. За съжаление, няма защо да се изненадваме, защото това е просто съвсем естествено. Оригиналността е нещо, което неоригиналните умове не могат до оценят. те не могат да разберат п какъв начин тя би им била полезна. И това не е чудно. Ако можеха да проумеят смисъла на оригиналността, това нямаше да е оригиналност. Първата услуга, която оригиналността би им направила, е да им отвори очите. Ако това наистина станеше, те биха получили възможност сами да станат оригинални. В същото време, като си припомнят, че всяко досега постигнато нещо е било постигнато от някого за пръв път и че всички хубави неща са плод на оригиналност, нека да проявят нужната скромност и да повярват, че все още има неща, които оригиналността би могла да осъществи и да уверят себе си, че колкото по=малко съзнават необходимостта от оригиналност, толкова повече се нуждаят от нея.

            В интерес на истината, колкото и да се почита, на думи или на дело, истинското или предполагаемото интелектуално превъзходство, общата тенденция в света е посредствеността да стане господстваща сила. В древната история, през Средновековието и в по-малка степен по време на дългия преход от феодализъм към днешните времена, индивидът винаги е бил сам по себе си сила – дали е притежавал големи дарби или високо социално положение, той винаги е представлявал значителна сила. Днес индивидите се губят в тълпата. В политиката е станало почти банално да се казва,че сега светът се управлява от общественото мнение. Единствената реална сила е силата на масите и правителствата, доколкото те са изразители на склонностите и инстинктите на масите. Това важи както за моралните и обществените отношения на личния живот, така и за обществените дела. Онези, чиито мнения се наричат обществено мнение, не винаги са едни и същи. В Съединените щати те съставляват цялото бяло население. В Англия – главно средната класа. Но и те винаги са маса, т.е. колективна посредственост. И което е още по-голяма новост, днес масата не черпи идеите си от разни църковни или държавни нотабили, от ярко изявени лидери или книги. Нейното мислене се изработва от люде, подобни на тях, които им говорят, които се изказват спонтанно от тяхно има в пресата. Аз не се оплаквам от това. Не твърдя, че по правило нещо по-добро би отговаряло на днешното жалко състояние на човешкия ум. Това обаче не пречи властта на посредствениците да бъде посредствена власт. Няма такова управление, било то на демокрацията или на многобройна аристокрация, което в идеите си, качествата си и интелектуалната атмосфера, която е създало, да се е издигнало над посредствеността, с изключение на случаите, когато върховното Мнозинство се е оставяло (това винаги се е случвало в най-добрите му времена) на напътствията и влиянието на по-надарени и образовани Малцина или Едного. Началото на всички мъдри и благородни неща се полага и трябва да се полага от индивиди. Всъщност, отначало само от един индивид. Достойнството и честта на обикновения човек се състои в това, че той е способен да последва такова начинание, че може вътрешно да откликне на мъдри и благородни неща и да се остави да го водят с отворени очи. Аз съм против „култа към героя“, който аплодира силния гений, насилствено заграбил властта над света, подчинил света на волята си въпреки съпротивата му. Единственото, което той може да иска за себе си е свободата да сочи пътя. Силата на принудата е не само несъвместима със свободата и развитието на другите, но тя опорочава самата силна личност. Изглежда обаче, че когато възгледите на средната маса навсякъде са станали или стават господстваща сила, корективът и противотежестта на такава тенденция ще бъде все по-силно изявената индивидуалност на онези, които стоят на върховете на мисълта. Именно при тези обстоятелства изключителните личности, вместо да бъдат ограничавани, трябва да бъдат подтиквани да действат различно от масата. В някои по-ранни времена от това не е имало полза, освен в случаите, когато такива хора не само че са постъпвали другояче, но и по-добре от другите. В днешната епоха самият пример на неортодоксално поведение, самият отказ да се превие гръб пред традицията представлява принос. Тъкмо защото тиранията на общественото мнение излага ексцентричността на укори, желателно е хората да бъдат ексцентрични, за да преодолеят тиранията. Ексцентричността е било в изобилие винаги, когато са преобладавали силните характери. Количеството ексцентричност в едно общество е право пропорционално на количеството гениалност, духовна енергия и морална смелост, съдържащи се в него. Фактът, че сега малцина се осмеляват да бъдат ексцентрични, представлява най-голямата опасност днес...

            Ако разликите бяха само във вкусовете, това би било основателна причина да не се опитваме да ги направим по един и същ тертип. Но различните хора се нуждаят от различни условия за духовното си развитие и те не могат нормално да живеят в един и същи морален климат, тъй както различните видове растения не могат да виреят при едни и същи физически условия и атмосфера. Нещата, които помагат на един човек да развие духовните си качества, са пречка на друг... 

            Деспотизмът на традицията навсякъде е постоянна пречка за човешкия напредък, защото е в непрекъснат антагонизъм със стремежа към нещо по-добро от традиционното, което „по-добро“, според обстоятелствата, се нарича дух на свободата, прогреса или усъвършенстването.  Духът на напредъка не винаги е духът на свободата, защото може да се стреми да налага подобрения на народ, който не ги желае. Освен това, духът на свободата, доколкото се противопоставя на подобни опити, може на отделни места и в някои моменти да се съюзи с противниците на напредъка. Но единственият неизменен и постоянен източник на напредък е свободата, защото благодарение на нея могат да възникнат толкова независими центрове на прогреса, колкото са и индивидите. Принципът на прогреса обаче във всяка своя форма – като любов към свободата или любов към усъвършенстването – е антагонистичен спрямо властта на Традицията и поне предполага освобождаване от нейното бреме. Борбата между прогреса и традицията представлява най-важното нещо в историята на човечеството. Всъщност, по-голямата част от света не е имала история, поради абсолютния деспотизъм на Традицията. Такова е положението в целия Изток. Във всяко нещо там Традицията е най-висшата апелационна инстанция. Справедливостта и правото означават спазване на традицията. Никой не помисля да оспорва смисъла на традицията, освен някой главозамаян от властта владетел. И резултатът е налице. Тези народи сигурно някога са притежавали оригиналност. Отначало те са били толкова многобройни, не са били грамотни и не са владеели науките за живота. Постигнали са го по-късно сами и така са станали най-великите и най-могъщите народи в света. А какво представляват днес? Поданици или подчинени на племена, чиито предци са скитали из горите, когато техните собствени прадеди са имали разкошни палати и величествени храмове и при тях традицията все пак си е разделяла властта със свободата и прогреса. Изглежда, че един народ може да бъде прогресивен само в определен период от време и после спира. Кога спира? Когато загуби индивидуалността си...

            Какво е спасило Европа от подобна съдба досега? Какво е направило европейското семейство на народите една прогресираща, а не инертна част на човечеството? Това не е някаква изключителност у тях, която, ако е налице, съществува като следствие, а не като причина. Става дума за едно забележително многообразие на характеристики и култури. Индивидите, класите, нациите тук са били много различни едни от други, прокарали са най-различни пътища, всеки един от които води до нещо ценно. И въпреки че във всеки период онези, които са вървели по различни пътища, са проявявали нетърпимост един към друг и всеки е искал да накара другите да тръгнат по неговия път, опитите да се спре взаимно развитието им рядко са били трайно успешни и всеки от тях в някакъв момент е проявявал търпение и е вземал доброто, което другите са му предлагали. По моя преценка прогресивното и многостранно развитие на Европа изцяло се дължи на този плурализъм в избора на път...

            Къде тогава е законната граница на суверенитета на индивида? Откъде започва властта на обществото? Каква част от човешкия живот трябва да бъде отнесена към индивидуалността  и какво към обществото?

            И обществото, и индивидуалността ще получат полагаемия им се дял, ако им се даде онова, което най-много ги засяга. Индивидуалността трябва да вземе онази част от живота, която е обект главно на индивидуалните интереси, а обществото – частта, която интересува главно обществото.

            Макар че обществото не се основава на договор и не би имало никаква полза да се измисля договор, от който ще произтичат обществените задължения, всеки, който получава защита от обществото, му дължи нещо за тази облага, а и самият факт на живеене в общество задължава всички да спазват някаква линия на поведение спрямо другите. Това поведение се състои, първо, в незасягане на интересите или по-точно на някои интереси, които се смятат за права според юридическите норми или по силата на негласно споразумение. Второ, в поемане на дял (определен от някакъв справедлив принцип) от усилията и лишенията, свързани със защитата на обществото или неговите членове от вреди и посегателства...

            Аз съм напълно против цялото образование или голяма част от него да бъде в ръцете на държавата. Всичко, което се каза за значението на индивидуалността на характера, за многообразието на мнения и начини на поведение, предполага многообразие и на образованието, което има същата огромна важност. Едно всеобщо държавно образование е чисто и просто начин за моделиране на хората по един калъп и тъй като този калъп е в угода на управляващата власт, било то монарх, духовенство, аристокрация или пък мнозинството от активното и преуспяващо поколение, това е една тирания за духа, което естествено води и до тирания върху тялото. Образование, създадено и контролирано от държавата, трябва да съществува, ако изобщо съществува, единствено като един от многото конкуриращи се експерименти, за да бъде един пример и стимул за поддържане на високи стандарти от останалите.


 

[1] Вилхелм фон Хумболт, „Сферата и задълженията на управлението“

Източник: The Libertarian Reader, David Boaz

Превод: Стефан Пеев

Свободата не е средство за постигане на политическа цели. Тя, сама по себе си, е най-високата политическа цел.

Лорд Актън

София 1606, р-н Красно село, ул."Тунджа" 12, вх.А, офис 401, моб. 0887606993

©2019 Libertarianstvo