Държавата като агресор

        Либертарианската мисъл основно се бори срещу всякакъв тип посегателство над правото на собственост на индивидите върху самите им личности и всякакъв тип материални придобивки, с които те сами са се сдобили. Докато има индивиди и групи от хора, които са против, няма нищо уникално в либертарианското кредо, тъй като почти всички хора или философски школи са срещу насилието върху индивида и правата му на собственост...

         Но основната разлика между либертарианците и останалите хора не е в областта на частните престъпления; основната разлика лежи в тяхното виждане за държавата, в частност - правителството. Либертарианците виждат правителството като висшия, вечен и най-добре организиран противник на хората и собствеността. Става въпрос за всички държави, независимо дали са демократични, диктаторски, или монархически, червени, бели, сини, кафяви.

          Държавата! Правителството и неговите управители винаги са считани за по-висши от общия закон. „Документите на Пентагона“ са само един скорошен пример измежду многото случаи в историята, който показва, че хората в личния си живот са достойни, но пред публика се превръщат в коравосърдечни лъжци. Защо? Заради „причини, породени от Държавата“.

           Службата за Държавата се счита за оправдание, когато извършваме неморални и криминални действия. Отличителната черта на либертарианците е, че те хладнокръвно и безкомпромисно прилагат общия морален закон към хората, като в същото време могат да бъдат членове на държавния апарат. Либертарианците не правят изключения. Векове наред Държавата (или по-добре казано, индивиди, играещи ролята на „членове на правителството“) е замаскирала криминалната си дейност в една гръмка реторика.  Векове наред Държавата е извършвала масови убийства и ги е наричала „война“ и след това е облагородила масовите кланета на тази „война“. Векове наред Държавата е поробвала хора във въоръжените си батальони и е наричала това „военна повинност.“ Векове наред Държавата е ограбвала хората и е наричала това „данъци“. Истината е, че ако искате да разберете как либертарианците гледат на Държавата, просто помислете за нея като за една банда от обирджии и така всички либертариански нагласи спрямо нея ще си дойдат на мястото.

           Нека помислим например какво толкова рязко различава правителството от останалите организации в обществото? Много политически учени и социолози са замъглили тази основна разлика и определят всички организации и групи като йерархически структурирани, „правителствени“ и т.н. Левите анархисти например биха се противопоставили еднакво на правителството и на частните организации като корпорации на базата на това, че всяка от тях е еднакво „елитарна“ и „принудителна“. Но десните либертарианци няма да се противоставят по еднакъв начин и тяхното виждане за принудителност би могло да се приложи само към използването на насилие. Либертарианецът вижда ясна разлика между правителството и останалите институции в обществото. Или по-скоро две основни разлики. Първо, доходът на всеки индивид или група от хора е формиран на базата на доброволно плащане: или под формата на доброволен принос или подарък, или чрез доброволното закупуване на продукти или услуги. Само правителството формира дохода си чрез принуда и насилие - по-точно чрез директната заплаха от конфискация или затвор. Принудителното облагане носи името „данък“. Втората разлика е в това, че само правителството може да използва приходите си, за да извършва насилие срещу своите поданици; само правителството може да забрани порнографията, да застави спазването на религиозни обичаи, да вкара хората в затвора заради това, че са продавали стоката си на по-висока цена от тази, която правителството смята, че е правилна. И двете разлики, естествено, могат да бъдат обобщени така: само правителството в обществото има властта да посяга върху личните права с цел да си докарва приходи или да налага своя морален код, или да убива тези, които не са съгласни с него. Още повече, че всички правителства, дори и най-недеспотичните, винаги са се сдобивали с дохода си от наложената данъчна власт. И дори в исторически план, та и до днес, най-големите робства и убийства в света са идвали от правителството. И тъй като в основата на либертарианството е да се противопоставя на всякакъв тип нападение върху личните права и правото на собственост следва, че либертарианците се противопоставят и на Държавата като най-върл враг на тези безценни наши права. Има още една причина, поради която агресията на Държавата е разглеждана като по-опасна от личната агресия. Тази причина лежи отвъд факта, че Държавата разполага с по-големи ресурси и може централно да се мобилизира. Причината е отсъствието на контрол върху опустошението, което причинява Държавата, контрол, който наистина съществува, ако говорим за мафията или за крадците. Защитата ни срещу крадците е осигурена от Държавата в лицето на полицията. Но кой може да ни защити от самата Държава? Никой. Друга основна разлика е, че Държавата ни налага услугата си да ни пази чрез монопол. Държавата се самоназначава като един виртуален монопол на насилие и става крайната инстанция за всички решения в обществото. Ако не харесваме решенията, които взема Държавата, няма други институции, на които да се оплачем.   Вярно е, че в Щатите поне има стриктна Конституция, която налага граници на някои от правата на Държавата. Но, както разбрахме през последния век, никоя конституция не може да се самоинтерпретира или да се налага; тя трябва да бъде тълкувана от самите хора. И ако крайната власт на тълкуването на конституцията е дадена на Върховния съд на дадената държава, тогава неизбежната реакция на правителството е то да даде одобрението си за разширяващата се власт на Държавата. Още повече, силно натрапените „проверки и баланси“ и „разделянето на властта“ в американското правителство са наистина крехки, тъй като крайният анализ на тези разделения е част от същото това правителство със същите управници.

                Един от най-великите политически теоретици на Америка, Джон Калхун, пророчески пише за свойствената тенденция на Държавата да нарушава границите на писаната си Конституция:

Писаната конституция определено има много, и то основателни предимства. Грешка е обаче да мислим, че включването на клаузи, които разграничават и ограничават отделните власти, без да бъдат обозначени като такива, би било достатъчно, за да предотврати една доминираща партия да злоупотреби с тях. Докато властва определена партия, тези закони ще бъдат както в полза на властта, дадена от Конституцията, така и срещу ограниченията, чиято цел е да рестриктират именно тези закони. А доминиращата и властваща партия няма да има нужда от ограничения за сигурността си...

По-слабата партия, от друга страна, ще поеме в друга посока и би считала ограниченията на доминиращата власт за единственото си оръжие срещу нея... Но когато няма средства, чрез които да накараш властващите да следят ограниченията, единственото нещо, което остава, е  да се направи стриктно формиране и тълкуване на Конституцията...  естествено, че властващата партия не би била съгласна на едно либерално тълкуване, тълкуване, което би дало на думите най-широк смисъл. Тогава въпросът се трансформира в тълкуване срещу тълкуване - едното, което лимитира правата на държавата, и другото, което ги разширява. Но от каква полза би било тълкуването на слабата партия срещу либералната интерпретация на властващата партия, след като знаем, че едната има пълната власт да вкара определеното тълкуване в закон, а другата няма никакъв глас? В такъв неравен спор резултатът няма да ни учуди. Партията, която подкрепя ограниченията, би била победена и надвита... Краят на този спор би бил в свалянето на Конституцията (...), рестрикциите биха били отменени и напълно анулирани, а правителството би се превърнало в една неограничена абсолютна власт. Нито пък разделянето на правителството на независими отдели би предотвратило този резултат (...) като всеки един от отделите,  и разбира се, цялото правителство - ще бъдат под контрола на численото мнозинство. Прекалено ясно е, за да искаме обяснение, че едно просто разпределение на властите между представителите му няма да направи нищо, за да намали

склонността му да потиска и злоупотребява с властта си.

           Но защо да се притесняваме за ограниченията на властта? Особено в рамките на „демокрация“, в една фраза, толкова често употребявана от американските либерали в разцвета им преди средата на 60-те години, когато разни съмнения започват да обземат либералната утопия: „Не сме ли ние правителството?“. Във фразата „ние сме правителството“ общото определение „ние“ дава възможност да се прикрие чистата, подлежаща на експлоатация, реалност на политическия живот. Защото, ако ние наистина сме правителството, тогава каквото и правителството да прави на индивида, е не само справедливо и нетиранично, но също така е и доброволно дотам, докъдето индивидът е замесен. Ако правителството е натрупало голям публичен дълг, който трябва да се заплати, като се таксува една група повече за сметка на друга под формата на данъци, това бреме много удобно е прикрито под безгрижния израз: „Дължим го на себе си!“. (Но кои сме ние и кое точно е това себе си?) Ако правителството подбира хората за различните си цели или пък вкарва в затвора тези, които имат различно мнение, тогава то прави това единствено за себе си и така излиза, че нищо лошо не е извършено. Ако следваме тази логика, тогава евреите, убити от нацистите, не са убити; те трябва да са извършили самоубийство, тъй като и те са били част от правителството (което е било демократично избрано). Следователно, каквото и да е направило правителството, е било доброволно за тях. Няма изход от тези гротески за поддръжниците на правителството, които виждат Държавата просто като доброжелателен и доброволен представител на обществото.

             И оттук следва да направим заключението, че ние не сме правителството и правителството не е ние. Правителството в никакъв случай не „представлява“ мнозинството от хората. Но дори и да представляваше, представете си, ако 90% от хората  решат да убият и поробят останалите 10%, това все пак би било убийство и поробване. В никакъв случай няма да е доброволно от страна на потиснатото малцинство. Престъплението си е престъпление, агресията срещу правата си е агресия, без значение колко граждани са съгласни на това потисничество. Няма нищо неприкосновено около мнозинството, линчуващата тълпа също е мнозинство в територия си.

             Но както е при линчуващата тълпа, мнозинството може да стане тиранично и агресивно, а нормалното и продължаващо състояние на Държавата е олигархично управление, т. е. управление на насилническия елит, което е успяло да поеме контрола на държавния механизъм. Има две основни причини за това: едната е неравенството и разделението на труда, което е присъщо за човешката природа, което пък поражда един железен закон на олигархията във всички действия на човек, а второто е паразитната натура на държавния сектор. Казали сме, че индивидуалистът не е егалитарист. Част от причината за това е проницателността на индивидуалиста в обширното разнообразие на личности в човечеството, едно разнообразие, което има шанса да се развива и да се разширява с прогреса на цивилизацията и стандарта на живот. Индивидите се различават по способностите си и по интереса си към различни професии. Следователно във всички поприща - независимо дали е металопроизводство, или организацията на клуб по бридж - лидерството в дадената дейност ще бъде поето от шепа от най-способните и енергични хора, докато останалото мнозинство ще формира себе си като маса от подчинени. Тази истина може да бъде приложена навсякъде. Тя не зависи от факта дали дейностите са полезни, или злонамерени (като при престъпните организации). Откриването на железния закон на олигархията е направено от италианския социолог Роберт Михелс, който основава Социалната демократическа партия на Германия. Въпреки нейната реторична обвързаност с егалитаризма, тя остава неизменно олигархична  и йерархична в реалната си дейност. Втора основна причина за олигархичното управление на Държавата е паразитната ù природа - фактът, че тя се издържа на гърба на производството на гражданите. За да бъде успешна, плодовете на паразитната ù експлоатация трябва да бъдат ограничени до съответното малцинство, в противен случай би се получил един грабеж за и от всички за всички, кое-то няма да донесе полза на никого. Насилническата и паразитна природа на Държавата най-ясно е изобразена от великия германски социолог Франц Опенхаймер през ХІХ век. Опенхаймер посочва, че съществуват само два, и то взаимоизключващи се начина, с които човек може да спечели богатст-во. Първият е методът на производство и доброволна обмяна, т.е. методът на свободния пазар, или както Опенхаймер го нарича -  „икономически средства“. Вторият метод е методът на грабителството чрез насилие. Него Опенхаймер определя като „политически средства“. Политическите средства очевидно са паразитни, защото те изискват предварително производство, за да може експлоататорите да го ограбят. По този начин това производство вместо да добавя стойност за обществото, то го ограбва. Опенхаймер продължава и определя Държавата като „организация на политически средства“ - систематизация на грабителски процес над определена територия.

             Ако Държавата е група от грабители, кой тогава съставлява Държавата? Ясно е, че властването на елита съставлява по всяко време: (а) целодневния държавен апарат – кралете, политиците и бюрократите, които попълват състава на държавното управление; (б) групите, които са лавирали, за да се сдобият с привилегии, субсидии и блага от Държавата. Остатъка от обществото съставляват тези, които са управлявани. Отново Джон Калхун е този, който кристално ясно вижда, че без значение колко малка е властта на правителството, без значение колко ниски са данъците или пък колко равноправно са разпределени те, самата същност на правителството е такава, че то създава две неравни и противоречиви класи в обществото: тези, които плащат данъците (данъкоплатците), и тези, които живеят от данъците (данъкоконсуматорите). Представете си, че правителството наложи нисък и привидно равноправен данък, за да финансира построяването на язовир. Това действие взема пари от по-голямата част от обществото, за да могат да ги върнат на данъкоконсуматорите: бюрократите, които задействат цялата тази операция, доставчиците и работниците, които строят язовира, и т.н...

             Ако държавите навсякъде бяха управлявани от олигархичната група на хищници, те как ще могат да опазят властването си над масата от хора? Още преди два века философът Дейвид Хюм   посочва отговора. Той се крие в това, че в дългосрочен план  всяко правителство, без значение колко диктаторско е то, лежи на подкрепата на мнозинството от своите подчинени. Това, естествено, не прави идването на такива правителства доброволно от страна на мнозинството, тъй като съществуването на данъка и на други насилнически средства показва колко точно натиск трябва да упражни държавата. Нито пък мнозинството от поддръжници трябва да показва страстната си и ентусиазирана подкрепа, достатъчно е това да е едно пасивно примирение и смирение. Съюзът в известната фраза „смърт и данъци“ разкрива пасивното примирение на приетата неизбежност на Държавата и данъците ù.

Източник: The Libertarian Reader, David Boaz

Превод: Цвета Караиванова