Поради това, че човек може да съществува само в общество, природата е създадена по този начин. Всички членове на човешкото общество са готови да помогнат на другия и също така са способни да си причиняват щети. Когато нужната помощ е предоставена с любов, благодарност, приятелски чувства и уважение, обществото процъфтява и хората са щастливи. Всички членове са свързани помежду си с любов и привързаност и са притеглени в един общ център в служба на взаимното добро.
Но дори и нужната помощ да не бъде провокирана от такива благородни мотиви, дори в обществото да няма взаимна любов и привързаност и то да не е толкова щастливо, обществото пак може да продължи да съществува. Обществата могат да бъдат изградени от различни хора. Например, може да съществува общество от търговци заради неговата полезност, без каквато и да било взаимна любов и привързаност; и въпреки че в едно такова общество никой не е задължен на другия или обвързан с него в знак на благодарност, то може да съществува заради размяната на услуги съгласно общо споразумение.
Общество, обаче, не може да съществува сред тези, които са винаги готови да наранят другия. В момента, в който вредата е налице и се породят взаимно негодувание и враждебност, всички връзки се скъсват и членовете на обществото се разпръскват поради насилието и сблъсъка на различните интереси.
Ако съществува общество на разбойници и убийци, те трябва най-малко, да се въздържат от ограбване и убийство на други членове на обществото. Ползата, в този ред на мисли, е от по-малко значение за съществуването на обществото от справедливостта. Обществата могат да съществуват, макар и не в най-добрата си форма, без полза; но присъствието на несправедливост ще ги унищожи.
Въпреки, че природата подтиква човешките същества към търсенето на ползата чрез приятното чувство за заслужена награда, тя не прави нищо, за да накаже човек в случай, че ползата е пренебрегната. В този ред на мисли, ползата е украшение, а не основа, която поддържа сградата. Справедливостта е основният стълб, който поддържа цялата сграда...
Принципите, по които ние оценяваме нашето собствено поведение изглежда са същите, които използваме, когато съдим поведението на другите. Ние одобряваме или неодобряваме действията на друг човек според нашите чувства като се поставяме на негово място и може да сме съгласни напълно или не с чувствата и мотивите, които са го накарали да действа по този начин. По същия начин ние можем да съдим собственото си поведение като се поставим на мястото на друг и наблюдаваме действията си отстрани. Ние никога не можем да изследваме собствените си чувства и мотиви и не можем да ги съдим, без да се опитаме да излезем от естествената си среда и да се стремим да гледаме на тях от разстояние. Но не можем да направим това по никакъв друг начин, освен да се погледнем с очите на други хора така, както те ни биха видели. И каквато и преценка да си създадем, тя ще бъде свързана с това как ние си представяме преценката на другите за нас. Ние се стремим да разглеждаме нашето поведение като си представяме как някой друг безпристрастен зрител ще го разгледа. Ако, след като поставим себе си в тази роля, ние старателно се опитаме да изпитаме всички чувства и мотиви, които този безпристрастен съдия изпитва, ние одобряваме нашето поведение. Но в противен случай ние влизаме в несъгласие с въображаемия съдия и не одобряваме поведението си.
Ако беше възможно един човек да израсне на някое усамотено място, без никаква комуникация със собствения си вид, той не би бил способен да оценя собствения си характер, правилността или неправилността на своите чувства и поведение, красотата или уродливостта на ума си, красотата или уродливостта на лицето си. Всичко това са обекти, които той не може да види лесно, защото му е вродено да не се вглежда в тях и няма огледало, което да му ги представи ясно. Ако обаче, го доведем в обществото, то веднага го снабдява с огледало. Огледалото се състои в изражението и поведението на тези, с които живее; и точно тук човекът вижда за пръв път правилността или неправилността на своите чувства и действия, красотата или уродливостта на собствения си ум...
Когато аз се опитвам да изследвам моето поведение, да го оценя и да го одобря или осъдя, очевидно е, че във всички случаи се разделям, така да се каже, на две лица: едното ми Аз-изследователят и съдията, е различно от другото ми Аз – лицето, чието поведение ще се разглежда и оценява. Първото е наблюдател, чиито чувства по отношение на моето поведение аз се стремя да изпитам и да разбера каква е оценката му. Второто е лицето, което е правилно да нарека самия себе си, и за което се стремя да формирам мнение. Първото е съдията, второто е съденият. Но това, че съдията трябва, във всяко едно отношение, да бъде същият като съденият е толкова невъзможно, колкото невъзможно е причината да бъде, във всяко едно отношение, същата като следствието.
Да бъдеш дружелюбен и да бъдеш примерен, да заслужаваш любов и награда, това са най-големите проявления на добродетелта; а да бъдеш мразен и да заслужаваш наказание е точно обратното. Но всички тези черти произтичат от чувствата на другите. Добродетелта не се проявява като обект на нашата собствена любов или благодарност; тя трябва да предизвиква тези чувства в другите хора. Съзнанието, че тя е обект на такова благоприятно отношение, поражда спокойствие и самодоволство, докато обратното дава повод на душевни мъчения. Какво огромно щастие е да бъдеш обичан и да знаеш, че заслужаваш да бъдеш обичан? Каква огромна мъка е да бъдеш мразен и да знаеш, че заслужаваш да бъдеш мразен?...
Нашата чувствителност към чувствата на другите, съвсем непротиворечаща си с мъжеството на самообладанието, е основният принцип, върху който е основано мъжеството. Същият принцип или инстинкт, който ни кара да съчувстваме на нашият съсед в неговата тъга, е този който в нашата собствена мъка ни възпира от жалкия и нещастен вопъл на скръбта ни. Същият принцип или инстинкт, който ни кара да поздравим някого в неговата радост и просперитет, е този който ни кара да се въздържаме от лекомислие и невъздържаност в нашата радост. И в двата случая, коректността на нашите собствени чувства изглежда точно пропорционална на жизнеността и силата, с която разбираме чувствата на другия.
Човекът с най-съвършените добродетели, този който ние обичаме и почитаме най-много, владее собствените си чувства и егоизъм и е със силно изразена чувствителност към другите. Човекът, който наред с деликатните, симпатични и нежни добродетели притежава и силните, страшните и достойни за уважение, трябва да е естествения и правилен обект на най-силна любов и възхищение.
Човекът с качества да притежава първата група от добродетели е несъмнено този, който е способен да притежава и втората група от тях. Човекът, който съчувства най-силно в радостта и мъката на другите е способен да придобие пълен контрол над своите собствени радост и тъга. Човекът с най-изтънчената хуманност е най-способният да придобие висока степен на самообладание.
Източник: The Libertarian Reader, David Boaz
Превод: Стефан Пеев
