Господа,

Бих искал да предоставя на вашето внимание няколко различия, все още твърде нови, между двата типа свобода: тези различия до този момент са останали незабелязани или поне недостатъчно забелязани. Първият тип свобода е свободата, чието упражняване е било толкова скъпо за древните народи, а вторият е тази, която е особено ценна за съвременните нации.  Ако съм прав, това изследване ще се окаже интересно от две различни гледни точки.

Първо, объркването на тези два типа свобода е било причина за много злини по време на нашата революция. Франция беше изтощена от безсмислени експерименти, авторите, на които, раздразнени от своя неуспех, се опитаха да я принудят да се наслаждава на нежеланото добро, и и отнеха доброто, което тя искаше.

Второ, призвани от нашата щастлива революция (Наричам я щастлива, въпреки крайностите й, защото се фокусирам  върху резултата) да се възползваме от предимствата на представителното управление, за нас е интересно и любопитно да открием защо тази форма на управление, единствената, в която можахме да открием някаква свобода и мир днес, е била напълно непозната на свободните народи от древността.

Тази система е откритие на съвремието, и ще видите, господа, че състоянието на човешката раса в древността не е позволявало създаването на институция от такъв характер. Древните хора не са можели нито да почувстват необходимостта от нея, нито да оценят нейните предимства. Тяхната социална организация ги е подтиквала да желаят една напълно различна свобода от тази, която тази система ни предоставя.

В лекцията си тази вечер ще демонстрирам тази истина пред вас.

Първо се запитайте, Господа, какво един англичанин, французин и гражданин на Съединените американски щати разбират днес под думата „свобода“.

За всеки един от тях това е правото да бъде подчинен само на закона, и да не бъде арестуван, задържан, убит или малтретиран по какъвто и да е начин по произволната воля на едно или повече лица. Това е правото на всеки да изразява своето мнение, да избере и да практикува професията си, да се разпорежда с имуществото си, и дори да злоупотребява с него; да идва и да си отива без разрешение и без нужда да обяснява своите мотиви. Право на всеки е да се свързва с други хора, за да обсъждат общите си интереси или да изповядват религията, която предпочитат, или просто да запълнят времето си по начин, който съответства на желанията им. И накрая, това е правото да упражняват влияние върху администрацията на правителството, участвайки в избора на всички или конкретни длъжностни лица или чрез подаване на молби и петиции, на които властите са длъжни да обърнат внимание. Сега сравнете тази свобода със свободата на древните народи.

Древната свобода се състои в колективното, но директно упражняване на пълния суверенитет; в обсъждането на войната и мира в публичното пространство; във формирането на съюзи с чуждите правителства; в гласуването на закони и постановяването на решения; в проверяването на работата на магистратите; в призоваването им да се явят пред събранието, за да бъдат обвинени, съдени или освободени. Но ако това древните са наричали свобода, те признават наред с колективната свобода и подчинението на отделния индивид пред общността. Сред тях не ще намерите почти никое от предимствата, които модерната свобода предлага. Всички  действия на индивида са били обект на строго наблюдение. Индивидуалната независимост не е била важна, нито по отношение на личното мнение, нито по отношение на труда, и най-вече, по отношение на религията. Правото на всеки да избере своите религиозни вярвания, право, което днес смятаме за много скъпо, в древността се е приемало за престъпление и светотатство. В много области, които днес изглеждат от съществено значение за нас, общността е възпрепятствала свободната воля на индивида. Сред Спартанците, Терпандрий не би могъл да добави струна на своята лира, без това да бъде счетено за нарушение от ефорите. Властта се е намесвала дори и в най-личните работи. Младият Лакедемон не е можел свободно да посещава своята жена. В Рим, цензорите наблюдавали семейния живот на поданиците. Законите дори регулирали обичаите, и тъй като обичаите се докосват до всичко почти нищо не е било извън регулациите на закона.

Следователно древният човек, макар и суверен в обществените дела, е бил роб във всяко едно лично отношение. Като гражданин, той е решавал дали да живее във война или в мир; като индивид, той е бил ограничен, наблюдаван и репресиран във всичките си действия; като член на обществото той е можел да разпитва, уволнява, осъжда и да изпраща в изгнание магистратите и по-висшестоящите; като поданик на колективната власт той е можел да бъде лишен от своя обществен ранг, лишен от привилегиите, които притежава, прогонен или убит по волята на обществото, към което принадлежи. Сред модерните общества, от друга страна, индивидът, независим в своя личен живот, дори и в най-свободните държави е суверен само на пръв поглед. Неговия суверенитет е ограничен и почти винаги отнет напълно. Дори и да упражни своя суверенитет, което се случва рядко и е съпътствано от различни препятствия, това е само, за да се откаже от него.

И точно тук, Господа, аз трябва да спра и да очаквам едно възражение към мен. В древността е имало република, в която подчинението на индивида пред колектива не е било такова, каквото го описах. Това е била най-известната република, може би ще отгатнете, че говоря за Атина. Ще се върна към нея по-късно и за да подкрепя истинността на това, ще ви кажа моите мотиви. Ще видим защо, от всички древни държави, Атина е единствената, която прилича на съвременните. Навсякъде другаде правораздаването от обществото е било неограничено. Древните, както Никола дьо Кондорсе казва, нямат и понятие от индивидуални права. Хората били, така да се каже, просто машини, чиито скорости и зъбни колела са били регламентирани от закона. Същото подчинение характеризира и златните векове на Римската империя - индивидът е бил загубен в народа, гражданин в града.

Сега трябва да проследим съществената разлика между древните народи и нас до нейния първоизточник.

Всички древни републики са били ограничени в тясна територия. Най-многолюдните, най-силните, най-значимите сред тях, не са били близки по територия дори и до най-малката съвременна държава. Като неизбежно последствие от тясната територия, духът на тези републики е бил войнствен; всеки народ непрекъснато е нападал съседния или е бил нападан от него. И така движени от нуждата да се изправят един срещу друг народите са воювали постоянно. Дори и тези, които не са имали амбициите на завоеватели, не са можели да оставят оръжията, защото самите те са били застрашени от нападение. Те са заслужавали своята сигурност, независимост и цялото си съществуване с цената на войната. Това е било обичайното състояние на древните държави. Накрая, също толкова неизбежен резултат от този начин на съществуване, тези държави за имали роби. Механичните професии, а в някои държави дори и индустриалните, са били за хора във вериги.

Съвременният свят ни предлага напълно противоположна гледка. Най-малките държави днес са несравнимо по-големи от Спарта и дори от Рим в продължение на пет века. Дори и разделението на Европа на няколко държави, благодарение на Просвещението, е повече привидно, отколкото реално. Докато в миналото хората са образували изолирани семейства, врагове на други семейства, днес масата хора, живеейки под различни имена и при различни форми на социална организация, са хомогенни по своя характер. Тази маса е достатъчно силна, за да не се страхува от варварските племена. Тя е достатъчно цивилизована да вижда войната като трудност. Нейния постоянен стремеж е към мира.

Тази разлика води след себе си друго различие. Войната предхожда търговията. Войната и търговията са само две средства за постигане на една и съща цел – да получиш това, което искаш. Търговията е просто плащане на притежателя на дадена стока от този, който иска да я притежава. Това е опит да се получи, по взаимно съгласие, това, което вече не може да се завладее чрез насилие. Човек, който винаги е бил по-силният, трудно разбира идеята на търговията. Нужен е опит, за да му докаже, че използването на неговата сила срещу силата на другите го поставя пред много повече препятствия преди постигането на целта, отколкото търговията, която е по-благия и по-сигурен начин да получи това, което желае. Войната е изцяло импулс, а търговията – калкулация. Следователно трябва да дойде ера, в която търговията измества войната. Ние вече сме достигнали тази ера.

Не искам да кажа, че сред древните е нямало търговци. Но такива хора са били до известна степен изключение от общото правило. Границите на тази лекция не ми позволяват да опиша всички пречки, стоящи на пътя на развитието на търговията. Вие също ги знаете много добре и аз ще спомена само една от тях.

Непознаването на компаса означава, че древните мореплаватели е трябвало винаги да се движат близо до брега. Преминаването през стълбовете на Херкулес, също познати като Гибралтарския проток, се е смятало за най-дръзкото начинание. Финикийците и Картагенците, най-способните навигатори, не са рискували да го направят, и техния пример доста дълго е останал без последователи. В Атина, за която ще говорим след малко, лихвата за морските начинания е била 60%, докато нормалната лихва е била само 12%. Това ясно показва колко опасно е изглеждала идеята за далечно мореплаване.

Още повече, ако можех да си позволя да продължа това отклонение, което за нещастие се оказа твърде дълго, щях да ви покажа, господа, чрез описание на обичаите, навиците и начините за търговия на древните хора, че тяхната търговия е била пропита от духа на епохата, от духа на война и враждебност, който я е заобикалял. Търговията в тези времена е била щастлива случайност, днес тя е нещо нормално, единствена цел, всеобща тенденция, истинският живот на народите. Те искат да живеят в мир, с мира идва комфортът, а източник на комфорта е индустрията. С всеки ден войната става все по-неефективно средство за удовлетворяване на желанията. Опасностите й вече не предлагат на хората по-голя резултат от този на мирния труд и регулирания обмен на стоки. В древността една спечелена война е увеличавала и частното, и общественото богатство от роби, данъци и територия. За модерните хора, дори и спечелената война струва повече от това, което може да донесе.

И накрая, благодарение на търговията, религията, моралния и интелектуален прогрес на човешката раса в Европа вече робството не съществува. Свободните хора трябва да упражняват своите професии и по този начин да допринасят за всички нужди на обществото.

Лесно е да видите, господа, неизбежното последствие от различията, за които говоря.

На първо място, размерът на една страна води то съответстващо намаляване на политическата значимост, която носи всеки отделен човек. И най-незначителния републиканец в Спарта и Рим е имал власт. Същото не е вярно за един обикновен гражданин на Великобритания или Съединените щати. Неговото лично влияние е незабележима част от обществената воля, която движи правителството в определена посока.

На второ място, премахването на робството е лишило свободното население от цялото свободно време, което е имало, докато робите са вършили повечето работа. Без роби в Атина, 20,000 атинци едва ли щяха да могат да си позволят да прекарват всеки ден в дискусии на площада.

И трето, търговията, обратно на войната, не оставя в живота на хората периоди на неактивност. Постоянното упражняване на политически права, ежедневните дискусии на държавните работи, разногласията, задушевните разговори, всички разединения, необходимата агитация и въобще цялото задължително запълване, ако мога да използвам тази дума, на живота на древните хора, които без тези неща биха били затрупани от болезнено бездействие, би предизвикало само проблеми и изтощение на съвременните нации, където всеки индивид е зает със своите дела и начинания, удоволствията, които получава или които очаква и не желае да бъде откъсван от тях дори и за миг.

Накрая, търговията вдъхновява у човека силна любов към личната независимост. Тя удовлетворява неговите нужди, задоволява желанията му, без намесата на властите. Тази намеса почти винаги – и не знам защо казвам почти –в действителност носи само проблеми и обърквания. Всеки път, когато колективната сила се опитва да се меси в личните работи, тя тормози индивида. Всеки път, когато правителствата се опитват да вършат нашата работа, те го правят по-некомпетентно и скъпо отколкото ние можем...

От това следва, че ние не можем повече да се ползваме със свободата на древните, която се състои в активно и постоянно участие в колективната власт. Нашата свобода трябва да се състои от мирното й използване и лична независимост. Делът, който всеки е имал в националния суверенитет през античността, не е в никакъв случай една абстрактна презумпция, тъй както е днес. Волята на всеки индивид е имала реално влияние и упражняването на тази воля е било силно повтарящо се удоволствие. Следователно древните са били готови да жертват много, за да запазят своите политически права и своя дял в управлението на държавата. Всеки, осъзнавайки с чувство на гордост колко струва неговото право на глас, е намирал в това осъзнаване на своята значимост голяма компенсация.

Тази компенсация не съществува днес за нас. Изгубен в множеството, индивидът почти никога не можа да усети влиянието, което упражнява. Никога волята му не повлиява на множеството хора и нищо не потвърждава в очите му неговото участие в управлението.

Упражняването на политическите права следователно ни предлага само част от предимствата, които древните са откривали в него. Но в същото време прогресът на цивилизацията, търговската тенденция на епохата и комуникацията между хората са умножили многократно пътищата до личното щастие.

Оттук следва, че ние трябва да бъдем много по-привързани от древните към личната независимост. Когато древните са жертвали тази независимост, за да получат политически права, те са жертвали по-малко от това, което са получавали; но ако ние направим тази жертва бихме получили по-малко от това, което даваме.

Целта на древните народи в била споделянето на обществената власт между хората от едно отечество – това е, което те са наричали свобода. Целта на съвременните народи е сигурността на личните дела и желания и те наричат свобода гаранцията, която институциите им дават за тази сигурност...

Опасността на древната свобода е в това, че хората, вглъбени в осигуряването на своя дял в обществената власт, може да придават твърде малко значение на индивидуалните си права.

Опасността на модерната свобода е, че, погълнати от нашата лична независимост и преследвайки своите интереси, ние трябва твърде лесно да се откажем от правото си да участваме в политическото управление.

Властимащите желаят силно да направим това и ни окуражават. Те са готови да ни спестят всички проблеми, но без подчинението и плащането! Те ще ни кажат: каква в крайна сметка е целта на вашите усилия, мотивите на вашата работа, обектът на вашите надежди? Не е ли щастието? Добре, оставете това щастие на нас и ние ще ви го дадем. Не, господа, ние не трябва да им го оставяме. Нека да поискаме от властите да спазват своите граници, без значение колко трудно предизвикателство това е за нас. Оставете ги да се ограничават, докато станат честни. Ние трябва да поемем отговорността да постигнем щастието си сами.

Източник: The Libertarian Reader, David Boaz

Превод: Стефан Пеев